Звездите ме влекат, откакто се помня, звездите ме влекат...
Една вечер наскоро имах доста да уча, но предпочетох да направя това чрез мечтателни сънища. Огромен брой на звезди от Хиадите, наблюдавани с просто око, скупчване на планети, футуристична неправилна форма на Луната с пръстен, примесени с колаж от висококачествени снимки на небесни обекти... Всичко това ми навя усещането за неописуемо прекрасното величие на вселената, за това, колко сме нищожни в своите измислени светове, колко преходно е всичко и как същевременно сме надарени със способността, по безкрайно интересен начин да контактуваме със самите себе си...

Има хора, които се раздават по изключително красив начин и озаряват всичко около себе си като свръхнови...
Наслаждавайки се на невероятното чувство за хумор на един такъв човек, си позволявам да поместя частичка от творенията му:

"Как се инсталира пералня (не че цял февруари съм трупал опит по въпроса...):
1. На първо място трябва да се извадят транспортните летви, които придържат казана при транспортиране (ако пропуснете този момент, има опасност отново да се върнете към момента преди закупуването на пералнята).
2. Осигурете достъп на двата маркуча (за чистата и мръсната вода) до съответния кран за чиста вода и отводнителния канал (или мивка). Не забравяйте да прикрепите уплътнителя с филтъра в края на маркуча за чистата вода.
3. Нивелирайте пералнята с помощта на крачетата. Използвайте нивел (или нивелир - не съм сигурен за правилния термин), а в краен случай и чиния с вода може да свърши работа.
Как се работи с пералня (еднократен опит - не знам доколко можете да ми се доверите):
1. Подготовка за пране:
- Поставете прането в казана (не е зле да се съобразите с количеството и типа пране - цветност, устойчивост и т. н., както и със съдържанието на джобовете на съответното).
- Поставете праха за пране в съответното отделение (добре е да е правилното).
- Изберете съответната програма, температура и обороти (не се опитвайте да центрофугирате на 1200 оборота, ако пералнята Ви поддържа само 900).
- Ако пералнята Ви има допълнителни копчета, изберете само едно от тях (ако ефектът върху прането е незадоволителен, ще знаете кое точно копче да не включвате следващия път).
2. Пране:
- Пералнята Ви има бутон Старт, нали? (Ако не, пералнята е предназначена за телепати, затова опитайте да я върнете в магазина.)
- Ако номерът с връщането и вземането на нова пералня, притежаваща бутон Старт, е минал, остава просто да го натиснете и да се настаните удобно... отгоре пералнята (все пак идеята при центрофугиране тя да реши да Ви напусне през терасата не е идеалният вариант да изпробвате нейната издръжливост на удароустойчивост - между другото, ако все пак държите и на такава функционалност, изчакайте производството на GSM-и с функция за пране и си набавете такъв, по възможност Siemens).
3. Заключителен етап:
- Ако все още не сте изгубили пералнята от поглед, изключете я, отворете люка (ако сте почитатели на фантастиката, ще Ви разочаровам: извънземни няма да намерите... поне не и в тази пералня) и извадете прането.
- Можете да завъртите казана един-два пъти, за да се уверите, че не е останал някой и друг железен лев в него (казват, че намерените пари носят късмет, но нямам такава информация по отношение късмета, който могат да донесат на целосттта на казана).
- Подсушете казана и маншона на пералнята.
- Върнете в начално положение ключовете и копчетата, които сте натискали без никаква идея, а и тези, за които сте предполагали какво би трябвало да вършат.
- Оставете вратата на пералнята отворена.
Надявам се опитът ми да се е оказал полезен на тези, които са си взели пералня втора ръка (ако има и трета, може да я показвате по циркове и панаири) и съответно нямат книжка с ръководство, или пък на онези, които са си взели пералня само с една ръка, но ръководството й е на китайски.
Иначе можете да ми пишете на jasen_g@abv.bg, за да изкажете препоръки, отзиви и коментари по темата - няма да Ви се сърдя..."
(02.03.2004 г.)

ОТЧАЯНИЕ

Когато мъката ми протяга длан

и тягост в душата ми има,

си поплаквам - не е за срам.

След есента идва и зима...

Кръговратът не спира за миг,

а болката все ме разкъсва.

На сърцето тревожният вик

ме опива тотално до втръсване.

Що да сторя в тъмата безбрежна?

Да се боря ли, питам - не бива.

Срещу болката, която тъй нежно

остри нокти в радостта ми забива?!

Или, вдъхновена от сили тайни,

от тревогата да черпя радост!

Но това са лъжи незнайни,

а тъгата не е за нахалост.

Искам да се скрия, не ми се живее.

Да спра да усещам жестокия ад.

Умирам по малко, сърцето ми тлее,

приветствам края и потеглям назад.

Господи, благодаря за невероятния сън! Чувството беше неописуемо прекрасно - едновременно бях погълнаЛа и погълнаТа от цялата Вселена... Съществува език, който е универсален за ВСИЧКО (пространство, време, усещания...). Духовната (а от там - и физическата) си храна черпим от радостта и щастието на всички земни същества. Няма нищо случайно и е налице само една истина, крепяща в равновесие цялата комплексност от материално и нематериално.
Не е необходимо да бъда на определено място, за да се чувствам добре. Всичко е едно в своята същност и надеждата, илюстрираща любовта, не прави разлика между минало, настояще и бъдеще.
Вярвам, че пътят е един ("един за всички, всички за един") и съм благодарна за ярките мигове, граничещи с безкрай!
("Учудващо е колко малка част от живота заемат значимите мигове. Най-често те свършват още преди да са започнали, но хвърлят светлина в бъдещето и правят човека, който ги е породил, незабравим.", игр. филм "Ана и кралят")

Ще ми се да поместя нещо умно, но нищо подобно не ми хрумва... Нормално. :о)
Интересни са ми страшно много области, ала е налице и навикът ми все да ги комбинирам, носейки се по повърхността на онова, което ми се струва, че душата ми желае за момента...
Иска ми се да пиша на компютърна тематика, обаче се опасявам, че и в тази област съм боса... От близо 2 г. планувам да си купя записвачка, а все отлагам; от ок. 1 г. мисля да се занивам с Linux, както и да уча Java, но отново съм далеч от осъществяването на тези идеи. Във всеки случай, Assembly е много приятен език, обаче и тук успях да се задържа, колкото да мога да измислям най-прости алгоритми.
На този етап желая да науча добре английски, което едва ли някога ще се осъществи... :~)
Идеи - с лопата да ги ринеш, - друг е въпросът откъм реализирането (комплексирането :+) ) им...

Компилация от предишни "блогствания" + странични тъпоумозаключения:

С МИСЪЛ ЗА СМИСЛЕН СМИСЪЛ

Има моменти, когато ни се иска да потънем "вдън земя", но природата е съвършена в своите хармония и равновесие. Въпрос на навик, стига да желаем да приемем определен стандарт и да се отпуснем, носейки се по течението. Една източна мъдрост гласи, че спящата скарида течението я отнася. Налице са обаче и периоди, когато ни се иска да се наспим (дори в буквалния смисъл на думата). Може би точно това "странстване" на духа от едно измерение в друго ни зарежда с жизнена енергия ("вечното движение"). Логично е обаче причината да е комплексна... Както и самото следствие...

Кой знае - съществува вероятност да е по-добре винаги да локализираме нещата, водени от мотото: "Мисли глобално, но действай локално!" Сами правим избора си, а свободата е едновременно прекрасна и ужасна. Прекрасна, защото е свързана с всеобразието на Вселената и ужасна, понеже сме склонни да избираме разрушителната посока...

Навярно всички лично за себе си поставяме (или само се опитваме) вярата, надеждата и любовта на водещи позиции, приемайки, че всичко останало произтича от тях и е една илюминация, плод на въображение... В това число - и материята...

Друг е въпросът, доколко спазваме това, което е твърде важно, защото нашата реакция (дори "никаква") от физична гледна точка също оказва влияние върху общото течение.
Всички ние сме толкова чувствителни в своята "безчувственост"! Способни сме да понесем огромна болка, но и също толкова голямо щастие. Нараняваме най-дълбоко тези, които най-силно обичаме. През целия си живот търсим и желаем нещо повече от това, което имаме, превиваме гърбове, преглъщаме гузно, давим се в самота, болка и отчаяние. Сякаш сме се отлъчили и усамотили с притъпени усещания за действителните ценности, като сме забравили и отрязали своята здрава връзка с природата около и в нас самите.

Търсим смисъла... По пътя се оставяме на апетитните илюзии да завладеят мислите и усещанията ни. Тези илюзии са нежни и примамливи като дъгата, която се втурваме да "ловим"; прекрасни като звездното небе, но и също толкова далечни. Насищайки се с въображение, ние позволяваме на своя ум да хвърчи по най-нереалната допирателна.
Стремглавото гонене на светлина ни заслепява за останалата красота в реалния живот. Това е като взиране за няколко секунди в диска на Слънцето, след което около стотина не можем да разпознаем природата около себе си. Да си слагаме очила?! Заслужава ли си? По този начин няма ли да намалим въздействието на красотата, предпазвайки себе си? Така е, защото знаем, че за всяка "единица" вероятно съществува и "минус единица", която служи за запазване на равновесието.
В стремежа си към истината откриваме една единствена такава - ЛЮБОВТА. Всяко атомче около и в нас самите е любов в своята същност и съществува, понеже е истина. А и "ако не носим извора в душата, ние никога няма да сме задоволени" (Гьоте, "Фауст"). Истина е и това, че в каквато и посока да поеме човек, все се завръща в нейната "гръд", утоляваща всяка жажда.

Нека не търсим скрит смисъл или точна дефиниция на целта. Да се вгледаме в себе си, в тревата отвън, в природата като цяло... Та ние притежаваме уникалната дарба живот! Истинско щастие е, че можем да виждаме, докосваме, изобщо усещаме предметите около себе си! Освен това е много трудно да откриваме простотата в комплексните теории, на които сме създатели, а сме ги създали от страх да не се отделим от останалите живи същества, да се чувстваме "in".
Всеки човек рано или късно осъзнава своята истина, смисълът за него става "по-ясен от пролетен ден" и той започва да "моли Бог да му подари парченце живот".

гр. Шумен, 30.05.2005 г.

Да се прибираш у дома... Мисъл, която затопля и придава смисъл на съществуване на определено място, различно от собствения дом. "Да се връщаш бездомен...", но и носещ дома със себе си (както и: "Раят е там, където се чувствам добре.").
Живеейки за мига, губим ориентация за време и пространство. А какво по-интересно от това, да се загубиш, за да се откриеш отново... и преоткриеш... и "препреоткриеш"... (Веселин Ханчев - "Посвещение" :) )!
"... Човекът здраво стъпил на земята е...
... но полети ли, винаги ще гледа към небето
и ще иска да се върне...
И пътищата са различни - едни обвити са в мрак,
а други - в светлина са."
Дългото търсене на светлина ни заслепява за останалата красота в реалния живот (а и във виртуалния - отново е тавтологично на смисъла, който англичаните придават на тази дума). Това е като взиране за 20-ина секунди (може и повече...) в диска на Слънцето, след което ок. 100-на не можем да разпознаем природата около себе си. Да си слагаме очила? Заслужава ли си? Няма ли да намалим по този начин въздействието на красотата, предпазвайки себе си?
Така е, защото знаем, че за всяка "1-ца" вероятно съществува и "-1-ца", която служи за запазване на равновесието.
Защо и аз все се опитвам да се уравновеся? Носи сигурност... :)))
"Тръгвам... Чака моят влак..." (в случая - кола, която не е моя, и най-вероятно аз ще чакам, но както и да е, "the show must go on" :)) )

Прекрасна зима!
Колко е хубаво да съзерцаваш платото от подножието му, на топличко - в читалнята... Не че снегът не пречиства и освежава душата - само знаеш, че изкачването на даден връх по принцип предполага и спускане след това. А върховете са у нас самите, както и пропастите, черните дупки, цялата вселена...
Заблуда ли е проявата на храброст или просто е безумие?!
Все мечтаем да сме от зенита на нула градуса отстояние.
Търпение, търпение - особено в мигове на падение...
Но постоянството е рядко срещано явление
и често безпокойството намира проявление.
Какво ни коства да живеем във вечно бдение?
Самият живот? Та в радостта е неговото изцеление!
А чрез отчаяние или пък възмущение
не ще достигнем то желаното опрощение...
От извора на любовта ние черпим вдъхновение,
което ни дарява с търпение, смирение...
Тогава за Луцифер не ще сме добро попадение -
всичко зависи от комплексното ни отношение...
Въплъщението води до превъплъщение,
символизиращо вечното движение...

РЕЦЕПТА ЗА НОВАТА ГОДИНА

Вземат се 12 месеца, изчистват се изцяло от озлобеност, завист, скъперничество и страх. Всеки месец се разбива на 30 или 31 (29 или 28) дни, така че запасът да е достатъчен за една година.
Поотделно се гарнира всеки един от дните - от една доза работа и две дози радост и хумор. Прибавят се три пълни супени лъжици оптимизъм, една чаена лъжичка толерантност, зрънце ирония и полъх такт. След това сместа се залива обилно с любов.
Готовото ястие се украсява с букетче любезност и се сервира ежедневно с веселие.

(превод от немски език)

ЛЕГЕНДА ЗА НАРЦИС по Оскар Уайлд

Нарцис бил хубав младеж, който всеки ден ходел да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Бил толкова запленен от самия себе си, че веднъж паднал в езерото и се удавил. Край мястото, където паднал, поникнало цвете, което нарекли "нарцис".

Според романа на Оскар Уайлд, когато Нарцис умрял, дошли ореадите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.

- Защо плачеш? - попитали ореадите.

- Плача за Нарцис - отвърнало езерото.

- О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис - продължили те. - В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш от близо красотата му.

- Нима Нарцис беше красив? - попитало езерото.

- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? - отговорили изненадани ореадите. - Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?

Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:

- Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота.

Тук ще поместя една "леко парадоксална" статия на Джордж Гарлин, като изказвам огромната си признателност на МАРТИ за това, че ми я изпрати! :-)

Когато съпругата на Джордж Гарлин починала, Гарлин - известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години - написал тази невероятно изразителна статия - толкова уместна и днес, в епохата след 11 септември:

"ПАРАДОКСЪТ НА НАШЕТО ВРЕМЕ Е, ЧЕ ИМАМЕ ВИСОКИ СГРАДИ, НО НИСКА ТЪРПИМОСТ, ШИРОКИ МАГИСТРАЛИ, НО ТЕСНИ ВЪЗГЛЕДИ. ХАРЧИМ ПОВЕЧЕ, НО ИМАМЕ ПО-МАЛКО, КУПУВАМЕ ПОВЕЧЕ, НО СЕ РАДВАМЕ НА ПО-МАЛКО. ИМАМЕ ПО-ГОЛЕМИ КЪЩИ И ПО-МАЛКИ СЕМЕЙСТВА, ПОВЕЧЕ УДОБСТВА, НО ПО-МАЛКО ВРЕМЕ. ИМАМЕ ПОВЕЧЕ ОБРАЗОВАНИЕ, НО ПО-МАЛКО РАЗУМ, ПОВЕЧЕ ЗНАНИЯ, НО ПО-ЛОША ПРЕЦЕНКА, ИМАМЕ ПОВЕЧЕ ЕКСПЕРТИ, НО И ПОВЕЧЕ ПРОБЛЕМИ, ПОВЕЧЕ МЕДИЦИНА, НО ПО-МАЛКО ЗДРАВЕ.
ПИЕМ ТВЪРДЕ МНОГО, ПУШИМ ТВЪРДЕ МНОГО, ХАРЧИМ ТВЪРДЕ БЕЗОТГОВОРНО, СМЕЕМ СЕ ТВЪРДЕ МАЛКО, ШОФИРАМЕ ТВЪРДЕ БЪРЗО, ЯДОСВАМЕ СЕ ТВЪРДЕ ЛЕСНО, ЛЯГАМЕ СИ ТВЪРДЕ КЪСНО, СЪБУЖДАМЕ СЕ ТВЪРДЕ УМОРЕНИ, ЧЕТЕМ ТВЪРДЕ МАЛКО, ГЛЕДАМЕ ТВЪРДЕ МНОГО ТЕЛЕВИЗИЯ И СЕ МОЛИМ ТВЪРДЕ РЯДКО. УВЕЛИЧИХМЕ ПРИТЕЖАНИЯТА СИ, НО НАМАЛИХМЕ ЦЕННОСТИТЕ СИ. ГОВОРИМ ТВЪРДЕ МНОГО, ОБИЧАМЕ ТВЪРДЕ РЯДКО И МРАЗИМ ТВЪРДЕ ЧЕСТО.
ЗНАЕМ КАК ДА ПРЕЖИВЯВАМЕ, НО НЕ ЗНАЕМ КАК ДА ЖИВЕЕМ. ДОБАВИХМЕ ГОДИНИ КЪМ ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ, НО НЕ ДОБАВИХМЕ ЖИВОТ КЪМ ГОДИНИТЕ. ОТИДОХМЕ НА ЛУНАТА И СЕ ВЪРНАХМЕ, НО НИ Е ТРУДНО ДА ПРЕКОСИМ УЛИЦАТА И ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ С НОВИЯ СЪСЕД. ПОКОРИХМЕ КОСМИЧЕСКИТЕ ШИРИНИ, НО НЕ И ДУШЕВНИТЕ. ПРАВИМ ПО-ГОЛЕМИ НЕЩА, НО НЕ И ПО-ДОБРИ НЕЩА.
ПРЕЧИСТИХМЕ ВЪЗДУХА, НО ЗАМЪРСИХМЕ ДУШАТА. ПОДЧИНИХМЕ АТОМА, НО НЕ И ПРЕДРАЗСЪДЪЦИТЕ СИ. ПИШЕМ ПОВЕЧЕ, НО НАУЧАВАМЕ ПО-МАЛКО. ПЛАНИРАМЕ ПОВЕЧЕ, НО ПОСТИГАМЕ ПО-МАЛКО. НАУЧИХМЕ СЕ ДА БЪРЗАМЕ, НО НЕ И ДА ЧАКАМЕ. ПРАВИМ НОВИ КОМПЮТРИ, КОИТО СКЛАДИРАТ ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ И БЪЛВАТ ПОВЕЧЕ КОПИЯ ОТ КОГАТО И ДА БИЛО, НО ОБЩУВАМЕ ВСЕ ПО-МАЛКО.
ТОВА Е ВРЕМЕТО НА БЪРЗОТО ХРАНЕНЕ И ЛОШОТО ХРАНОСМИЛАНЕ, ГОЛЕМИТЕ МЪЖЕ И ДРЕБНИТЕ ДУШИ, ЛЕСНИТЕ ПЕЧАЛБИ И ТРУДНИТЕ ВРЪЗКИ. ВРЕМЕТО НА ПО-ГОЛЕМИ СЕМЕЙНИ ДОХОДИ И ПОВЕЧЕ РАЗВОДИ, ПО-КРАСИВИ КЪЩИ И РАЗБИТИ ДОМОВЕ. ВРЕМЕТО НА КРАТКИТЕ ПЪТУВАНИЯ, ЕДНОКРАТНИТЕ ПАМПЕРСИ И ЕДНОКРАТНИЯ МОРАЛ, ВРЪЗКИТЕ ЗА ЕДНА НОЩ И НАДНОРМЕНОТО ТЕГЛО И НА ХАПЧЕТАТА, КОИТО ПРАВЯТ ВСИЧКО - ВЪЗБУЖДАТ НИ, УСПОКОЯВАТ НИ, УБИВАТ НИ. ВРЕМЕ, В КОЕТО ИМА МНОГО НА ВИТРИНАТА, НО МАЛКО В СКЛАДА. ВРЕМЕ, КОГАТО ТЕХНОЛОГИЯТА ПОЗВОЛЯВА ТОВА ПИСМО ДА СТИГНЕ ДО ВАС, НО СЪЩО ВИ ПОЗВОЛЯВА ДА ГО СПОДЕЛИТЕ ИЛИ ПРОСТО НА НАТИСНЕТЕ "ИЗТРИВАНЕ".
ЗАПОМНЕТЕ, ОТДЕЛЕТЕ ПОВЕЧЕ ВРЕМЕ НА ТЕЗИ, КОИТО ОБИЧАТЕ, ЗАЩОТО ТЕ НЕ СА С ВАС ЗАВИНАГИ. ЗАПОМНЕТЕ, КАЖЕТЕ БЛАГА ДУМА НА ТОЗИ, КОЙТО ВИ ГЛЕДА ОТДОЛУ НАГОРЕ С ВЪЗХИЩЕНИЕ, ЗАЩОТО ТОВА МАЛКО СЪЩЕСТВО СКОРО ЩЕ ПОРАСНЕ И НЯМА ДА Е ВЕЧЕ ДО ВАС. ЗАПОМНЕТЕ И ГОРЕЩО ПРЕГЪРНЕТЕ ЧОВЕКА ДО СЕБЕ СИ, ЗАЩОТО ТОВА Е ЕДИНСТВЕНОТО СЪКРОВИЩЕ, КОЕТО МОЖЕТЕ ДА ДАДЕТЕ ОТ СЪРЦЕТО СИ И НЕ СТРУВА НИТО СТОТИНКА.
ЗАПОМНЕТЕ И КАЗВАЙТЕ "ОБИЧАМ ТЕ" НА ЛЮБИМИТЕ СИ, НО НАЙ-ВЕЧЕ НАИСТИНА ГО МИСЛЕТЕ. ЦЕЛУВКА И ПРЕГРЪДКА МОГАТ ДА ПОПРАВЯТ ВСЯКА ЗЛИНА, КОГАТО ИДВАТ ОТ СЪРЦЕТО. ЗАПОМНЕТЕ И СЕ ДРЪЖТЕ ЗА РЪЦЕ, И ЦЕНЕТЕ МОМЕНТИТЕ, КОГАТО СТЕ ЗАЕДНО, ЗАЩОТО ЕДИН ДЕН ТОЗИ ЧОВЕК НЯМА ДА Е ДО ВАС. ОТДЕЛЕТЕ ВРЕМЕ ДА СЕ ОБИЧАТЕ, НАМЕРЕТЕ ВРЕМЕ ДА СИ ГОВОРИТЕ, И НАМЕРЕТЕ ВРЕМЕ ДА СПОДЕЛЯТЕ ВСИЧКО, КОЕТО ИМАТЕ ДА СИ КАЖЕТЕ.

ЗАЩОТО ЖИВОТЪТ НЕ СЕ МЕРИ С БРОЯ ВДИШВАНИЯ, КОИТО ПРАВИМ, А С МОМЕНТИТЕ, КОИТО СПИРАТ ДЪХА НИ."

ДЖОРДЖ ГАРЛИН

"Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена със живота. Но целият свят притихва заслушан и дори Бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка... или поне така е според легендата...
... Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние - когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим."

Колийн Макълоу, "Птиците умират сами"

БЕЗИМЕННО

В безумно кратък миг от вечността
и в плен на мимолетната омая
е Изворът, даряващ радостта
на живота краен, клонящ към безкрая...

Из пределите на тази красота
себе си изгубвам и откривам.
На чиста свежест усетила дъха,
раните си със щастие промивам.

Звуци сладки долитат от далече,
реейки се нежно из топлата материя.
Превръщам се в мъничко човече,
доволно сгушено във Вселенските обятия.

На каква тематика да type-кам редове...
Мисълта ми се губи из отбягваната простота,
в дебрите на която ще да е
най-чистата и ведра красота.
Но с мисълта си там не ще достигна,
пътят е тъй ярък, че ме заслепява.
А Истината нежно се усмихна
и се скри, превърнала се в плява -
с друга форма, ала с принос същи
за радостта от миговете въздесъщи.
Реалността отново ме зове.
Отново тръгвам, знаейки за миг накъде...

Обичам утрото. Дали е по-мъдро от вечерта не съм толкова уверена, защото ситият не разбира гладния.
Неотдавна имах щастието да гледам един невероятен в своята вероятност филм, а именно - "Красив ум". "Да не обръщаш внимание на илюзията е като да въздържаш апетита на ума си." Живеем с илюзии, мечти, убеждения, материализирайки ги, защото ни е дадена дарбата ТВОРЧЕСТВО. Хората, които имат реални за тях, но не и за останалите, видения, се осмеляваме да осъждаме като шизофреници, без да си даваме сметка, че и ние самите сме такива, само че предметът на въображение е с различна форма, състав, структура...
В търсене на истината през целия земен живот... В крайна сметка е открита една единствена такава - ЛЮБОВТА. Всяко атомче около и у теб самия е любов в своята същност и съществува, понеже е истина. Истина е и това, че в каквато и посока да поеме човек, все се завръща в нейната "гръд", утоляваща всяка жажда.
Мислите ми ме отвяват в друга насока, която на пръв поглед открива нови хоризонти (зенити, надири :) ), но тънкият и прекрасен смисъл е същият в своето подобие:

"Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа.
Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите й блестели от вълнение. Помолила го да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Жената се радвала и възхищавала на птичето, обожавала го.
И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то поиска да види далечните планини! Жената се изплашила. Изплашила се, че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетила завист, завиждала на птичето за способността му да лети.
Почувствала се самотна.
И решила: "Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети."
Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка. По цял ден жената гледала птичето. Пред нея бил обектът на любовта й и тя го показвала на приятелките си, които възкликвали: "Ти имаш всичко." Между временно, в нея започнала да настъпва странна промяна: тъй като вече притежавала птичето и нямало нужда да го завоюва, постепенно започнала да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала да му обръща внимание, сещала се за него само когато трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му.
Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си спомняла за клетката, а само за деня, в който го видяла за пръв път да лети доволно сред облаците.
Ако тя се бе вгледала в себе си, щеше да открие, че онова, което най-много я бе развълнувало у птичето, е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота.
Без птичето животът загубил за нея всякакъв смисъл и скоро смъртта почукала на вратата й: "Защо си дошла?", попитала тя смъртта.
"За да можеш да летиш отново с него в небесата - отвърнала смъртта. - Ако го беше оставила да отлита и пак да се завръща, щеше още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново."

Не търсете скрит подсмисъл или точна дефиниция на целта. Вгледайте се в себе си, в тревата отвън, в природата... Истинско щастие е, че можем да виждаме, докосваме, изобщо усещаме предметите около себе си. Освен това е много трудно да откриваме простотата в сложността и комплексните теории, на които сме създатели, а сме ги създали от страх да не се отделим от останалите живи същества, да сме "in".
Вярвам, че всеки човек все някога осъзнава истината, смисълът за него става "по-ясен от пролетен ден" и той моли Бог да му подари "парченце живот".

"Магьосникът от Землемория" от Урсула Ле Гуин ме заинтригува с интересните си идеи, касаещи осъзнаването на човека като единна същност от светлина и сянка ("между светлината и мрака"). Необходимо е да предвиждаме последиците от всяка една своя постъпка: "Да докараш дъжд на едно място, може да означава суша на друго; запалиш ли свещ, вече хвърляш сянка..." В действителност сме подвластни на илюзии - желаем да вярваме в неща, за които предварително знаем, че не са "истински". Въпреки това го правим и се опитваме да убеждаваме и околните в нашата истина. Според Пауло Коелю "истината е там, където е вярата", но е логично да съществува една единствена истина, а е налице > 1 вяра.
Както и да е, впускам се да анализирам неща, знаейки крайната точка, а именно - съвпадението й с началната (може би на различно равнище от нея, а е възможно и може би-тата да клонят към безкрайност...).
А що се касае до илюзиите, възприемам ги като полет или гмуркане в дебрите на мечтателни теории. Вярвам, че е възможно само с вяра и убеждение да променяме материята около и у себе си, но не губим ли по този начин собствените си ориентири?
ПРАВО НА ЛИЧЕН ИЗБОР - прекрасно и страшно отговорно, в същото време. Но "трябва да се страхуваме единствено от самия страх" (игр. филм "Контакт"). Тук обаче не се ли получава един "страшен" кръговрат? Забелязала съм, че страхът понякога е полезен - служи за предпазване на съществото ни и природата около нас от разрушителната безграничност на ограниченото ни съзнание. Би ли могло нещо да стане по-добро? Ако така приемем, да. Имаме ли право обаче да променяме дори и прашинка от материята и какви ще са последиците от подобно действие?
Става въпрос за материя, а това ме навежда на мисълта, че утре отново ще променям облика й около царевичните стъбла на село. Напомня ми и на уроците по география за видовете почви, особено след като все съм на кръстопът по отношение на предметите, с които да кандидатствам и специалността, която желая да уча... Специалност "Истина"... Получава се нещо като "и аз изгубих, заради книгите, живота и света", въпреки че никога не приемам нещо за изгубено (всичко ни е дадено, т.е. не го притежаваме => не можем и да го изгубим).
Настоящата "истина" клони към вкъщи, а за мен това не е "някъде там". :-)

Днес се чувствам чудесно!
Има моменти, когато ни се иска да потънем "в дън земя", но природата е съвършена в своите хармония и равновесие. "Въпрос на навик", стига да желаем да приемем определен стандарт и да се отпуснем, носейки се по течението. Една източна мъдрост гласи, че спящата скарида течението я отнася, но са налице и периоди, когато ни се иска да се наспим (дори в буквалния смисъл на думата). Може би точно това "странстване" на духа от едно измерение в друго ни зарежда със жизнена енергия ("вечното движение"), логично е обаче причината да е комплексна... Както и самото следствие...
Кой знае - съществува вероятност да е по-добре винаги да локализираме нещата, водени от мотото: "Мисли глобално, но действай локално!" Сами правим избора си, а свободата е едновременно прекрасна и ужасна. Прекрасна, защото е свързана със "всеобразието" на Вселената (тавтология...) и ужасна, понеже сме склонни да избираме разрушителната посока...
Зная само, че лично за себе си поставям (или само се опитвам) вярата, надеждата и любовта на водещи позиции, като всичко останало произтича от тях и е една илюминация, плод на въображение... В това число - и материята...
Друг е въпросът, до колко спазвам това, което е твърде важно, защото в "крайна сметка" повърхността също би следвало да оказва влияние върху "нещото в средата"...
Един оборот е направен - сега е ред на физиологията, а именно - време за обяд. :-)